Казвам се Дилиян, на 26 години съм, докторант съм по възрастова психология и психология на развитието в Пловдивския университет. 

Работил съм бизнес психология към организация, а от скоро имам и мой кабинет. Преди това използвах изпитания метод на младия български психолог „консултация в кафене и на пейка“, което може да звучи много интересно, но идва момент, в който просто трябва да имаш кабинет и да започнеш свой бизнес.

Член съм на дружеството на българските писатели, драматург съм, актьор, сензорен фотограф. Все хубави неща.

Един мой ден минава първо с прочитане на събраните новини, които са се случили вечерта, след това отговарям на имейли.
Според деня, обикновено имам срещи с хора, които са организационно и бизнес ориентирани с цел изкарване на средства. 

След това отделям внимание на хобитата си.
След края на работния ден се занимавам с приятели, близки и т.н. Това е нещо важно за мен. Аз имам един проблем с това, че в киното семейството е много важна тема само в мафиотските и гангстерските филми, а семейството винаги е важно.

Те са две места и не са специфично географски. Едното е плаж с пясък, а второто е театрална сцена. Странното е, че на двете места ме радват две коренно различни неща. На плажа това са слънцето, вятърът, ароматът на море… и шумът, защото когато съм на плажа, дори и пищящите деца ми се струват като простим компромис.

На театралната сцена ме радва тъмнината (разбира се, когато все още няма публика), спокойствието, абсолютната тишина. Просто няма такава тишина като в театъра. Можеш да отидеш в депривационна стая, можеш да отидеш на планина – където искаш, както искаш, но такава тишина няма на друго място.

Имам предвид един мой спектакъл, който написах и продуцирах когато бях на 19. Игра се около 2 години и половина в Пловдивския театър, във Велико Търново и в София. Има няколко награди. Режисьор беше един от учителите ми по актьорско майсторство – Евелина Николова.

Моноспектакълът се казваше „Спомен за мечтите ни“.

По рождение имам заболявания, които бяха овладени до такава степен, че тренирах футбол почти професионално и рисувах. Това бяха двете неща, с които се занимавах. На 12 години ми откриха заболяване, което прогресира, и на 14 нямаше как да продължа нито с футбола, нито с рисуването, поне не така, както го правех дотогава. Тогава всъщност, благодарение на майка ми, открих театъра и актьорското майсторство, което пък доведе до писането. То пък доведе до правенето на мое представление, което ме накара да осъзная, че трябва да се захвана по-сериозно с музика и с визуални неща.

Чувствал съм се и това са били най-непродуктивните месеци и години в живота ми, които са ме забавили в развитието ми.

Факт е, че хората, които не виждат или са глухи, просто са по-различни. Те се сблъскват всекидневно с трудности и отделят много повече време, за да се справят с ежедневието си, много по-често са уморени.

Дали ще се чудиш кого да помолиш да те закара донякъде и ще вкараш социални мисли, убеждаване, лавиране, лобиране, за да си осигуриш транспорт или чисто физически ще закараш един незрящ човек до някъде е затруднение и за двете страни.

Мисля си, че просто трябва да приемем, че когато използваме нещата, в които сме независими, ние помагаме както на човека отсреща, така и на себе си.

Случва се човек, който вижда, да иска да се научи да е в помощ на незрящ. И когато човекът, който не вижда агресира и каже: „Не ми се занимава, ти няма да се научиш, за какво го правиш това, това е нещо позьорско, няма да ти го покажа!“, това ядосва този, който иска да е от помощ и той не развива инерцията да помага на хората.

Но когато човек има интерес кое как става и ти му покажеш, Вие се свързвате един с друг и се създава някаква инерция на взаимопомощ, на проактивност, на развитие.

Аз бих попитал: „Как може човек, който няма идея какво е лява и дясна политика да отиде да гласува?“. 

Сензорна фотография означава, че между теб и заснемания обект винаги застава някакъв медиатор – нещо, през което преминаваш. Защото да, аз не виждам всичко, което снимам, виждам някакви силуети, очертания и прочее. Медиатор е моят асистент, който ми казва: „Дай наляво, надолу, нагоре, фокусирай отново, не си на фокус“. Всъщност аз композирам кадъра по това, което получавам като описание.

Така че сензорната фотография е просто фотография от любов към визуалното, но не е визуална педантичност.

Това се случи в Ню Йорк след един изтощителен и много неприятен ден, в който имахме срещи в ООН (аз съм младежки делегат на България в ООН). Имаше преговори на събитие с експерти в различни области. Изговориха се много глупости за хората с увреждания, които мен ме ядосаха. Това не беше професионално, защото в крайна сметка, когато си вършиш работата няма място за чувства. Но както и да е. Просто имаше много агресия в този ден. 

Снимките, които направих, и конкретно тази, която споделиха в Getty Images, беше точно моментът, в който си поемаш въздух и си казваш: „Денят приключи.“

Част от хората, които вече си я купиха, ми написаха, че тази снимка им носи едно такова отпускане…  и всъщност е приятно когато получиш подобна обратна връзка. Така знаеш, че не само си си го помислил, не само ти си го преживял по този начин, а всъщност действа точно така.

Това е много готин въпрос. 

Ще отговоря така: имам един много добър приятел, който е диджей и музикален продуцент и той ми каза: „Виж, представяй се като попяващ актьор, не се представяй като певец, който играе.“

Така че има неща, от които човек разбира, а при мен това определено са писането и организацията. Има и неща, които човек обича и прави, защото иска да се усъвършенства в тях. За мен това са сензорната фотография и театърът. Да, уникално е, че съм незрящ драматург и актьор, но излизайки от тази рамка не съм най-добрият актьор на света, не съм най-добрият актьор, който съм виждал. Имам много за учене, много за напредване и това не значи, че не трябва да го правя.

Всякакво кино гледам. Обичам доста българско кино. Всъщност един от най-любимите ми филми изобщо е български – „Ага“, съвсем нов е. Настоящата ни номинация за Оскар. 

Българският актьор, на когото аз като незрящ актьор се възхищавам, е Ованес Торосян. Гледал съм го още в дипломния му спектакъл, след това в доста от представленията, в които играе, гледал съм всички негови филми. Той  беше човекът, когото видях на живо, на няколко метра от себе си, да играе по някакъв зверски начин и просто това беше откритие, че в България наистина и в момента има брутални актьори.

Имам приятелка, с която се запознахме на един конкурс за млади поети. Тя също пише и на конкурса беше наградена с втора награда, а аз само с поощрителна.

С нея много често ходим на кино и гледаме нови американски игрални и серийни филми. В момента качеството на заснемане, самият сторителинг, посланията, начинът, по който се развиват образите в сериалите, е много по-добър, отколкото в игралните филми. Например един сериал за американски футбол като Baller („Играчи“ на български) с Дуейн Джонсън – Скалата и филмът „Да свалиш Уолстрийт“ развиват практически една и съща тематика. Но в сериала историята е по-многопластова, а във филма плоските постъпки на героините нямаха нищо общо със засегнатата тема.

И това е нещо, което ме изненадва като превключване в киното – че сериалите, които винаги са били нещо простичко: „да гледаш нещо и да забравиш”, в момента са по-кинаджийски и по-смислено направени от повечето филми.

Трудно ми е да кажа, защото в момента чета по две книги наведнъж – нямам време за по една. Едната от тях е „Сливовиц“ на Катерина Хапсали, а другата е последния роман на Владимир Зарев. Много хора, които разбират от литература, биха казали, че тези две книги са диаметрално противоположни. В книгата на Владимир Зарев се говори за възрастен писател, който се влюбва в журналистка, която иска да напише книга за неговия живот и за неговото творчество, а книгата на Катерина Хапсали е за човешкото страдание. Но тя е колкото за човешкото страдание, толкова и за това, което ни кара да си кажем: „Ставам и продължавам“, след като сме получили рана, след като сме получили удар… Tози кратък момент, в който решаваш да не останеш в това, което се случва в момента, решаваш да не живееш в миналото, когато всичко е било по-добре и ти не си бил ударен, не си бил толкова наранен, а премахваш този товар от гърба си и продължаваш напред. 

Малко е странно, че толкова много говорих за българско кино и за български книги, но наистина българското съвременно изкуство ми харесва.

Много от нещата, които правя, всъщност са свързани с чувството ми за самоирония, което ми помага да намирам вдъхновение навсякъде. 

Бих искал да дам пример с това, че съм автор в сайта „Не!Новините”.  В България има доста голяма крайност по отношение на новините. Когато се каже: „Приемаме закон за защита на детето“, едни хора скачат и казват: „Децата са си защитени“, а отсреща други скачат и казват: „Не, вие сте тъпи“. Тази ситуация отстрани е смешна.  Хората от двете страни изливат агресия, говорят несвързано, но когато им вплетеш нещата, които казват, виждаш, че всеки в целите си иска децата да бъдат защитени и просто те се разминават в усещанията си това по какъв начин трябва да се случи. 

Всъщност каква е разликата между това дали ще се ядосаш или ще ти стане смешно? Разликата е, че когато се ядосваш, ти се опитваш да се защитиш от тази ситуация и отбраняваш своите разбирания за нещо. А когато се смееш или подхождаш с хумор към нещата, които ти се случват в живота,  се дистанцираш и просто поглеждаш от друг ъгъл. Например, казваш си: „Добре, аз сега искам да пиша за любовта между момиче и момиче.“, но в любовта между момиче и момиче има някакви много тъпи клишета, които най-вероятно между истинските момичета не се случват. Или когато искаш да направиш картина, която да предаде любовта към твоя град и когато пред теб прелитат торбички, може би е по-добре да снимаш прелитащата торбичка с гледката на главната улица, защото това е, което виждаш в момента в твоя град. Невинаги виждаш някаква идеална снимка, в която хората са идеално подредени, светлината е перфектна, няма боклуци и т.н. По-скоро смешното е нещото, което ме дърпа.

Програмата Младежки делегати към ООН съществува вече 15 години и България е една от първите държави, която се включва още през 2007 г. Аз и Явор Гочев сме 13-тите по ред младежки делегати, мандатът ни приключва месец декември 2019 г.

Като младежки делегати ние първо се допитахме до българските младежи кое е важно за тях, какви са техните приоритети. Използвахме анкета с 15 приоритета за младежта на ООН, от които те трябваше да изберат три. Крайния резултат беше: образование, трудова заетост и злоупотреба с наркотични вещества. Това, което посочиха за образованието е, че имат нужда да е по-практически насочено, да бъде насочено към умения. Във връзка с работата е, че имат нужда тя да значи повече за тях, а за злоупотребата с наркотици, че се случва много по-директно и масово, отколкото хората си мислят.

Ние миналата година успяхме да достигнем до 700 човека на възраст между 14 и 25 години. Тази година вдигнаха възрастта до 29 години и следващите младежки делегати, които в момента са в Ню Йорк, достигнаха до 1600 човека. Резултатите са почти същите и тази година. Българските младежи искат по-практическо образование, но пък тази година има много по-голям акцент върху околната среда.

Всъщност, когато отидеш в ООН, това е специална роля – българската държава, в лицето на Министерството на външните работи, застава зад теб като оттегля т. нар. „големи“ делегати и оставя младежките делегати да представляват страната. Тази година беше президентът Радев, миналата година беше Министър-председателят – общо взето най-силните фигури в държавите се събират там. 

В ООН се организират събития на много високо ниво, на които участват представителствата на други държави, експерти от организации като УНИЦЕФ, ЮНЕСКО и Комисията за правата на човека, Комисията за правата на детето. Всеки младежки делегат може на най-високо ниво да привлече организации, определящи световната политика в сектора, който му е нужен. След това, когато се прибереш в своята държава, правиш специални събития, обикаляш страната, правиш FB live събития, по какъвто избереш начин,  за да достигнеш до младите хора. 

И работиш по нещата, които първо те са поискали, след това са преминали през експертите в ООН, през другите младежки делегати, защото младежки делегати има в 40 държави по целия свят и обмяната на информация с тях е изключително полезна. Наистина не съм си представял, че има толкова фокусирани, успешни, умни и готини хора, които да се интересуват от политика, да се интересуват от това, което се случва в техните държави и да не са скучни като политици.

Мечтая хората да имат повече уважение един към друг.

Първо, аз имам проблем с това, че познавайки много малко хора с увреждания като мои приятели, смятам, че хората с увреждания имат нещо като мафиотска структура. Какво имам предвид? Когато се запознаеш с хора, които не виждат и с хора, които не са те чували, следват едни много странни въпроси: „Ти учил ли си в специалното  училище?“, „А, не си учил. Ти си от тия новите, интегрираните“, което звучи като някаква присъда, като някакъв вид сегрегация. „Ами ти владееш ли Брайл?“ – да, владея го, защо да не владея Брайл? „Ползваш ли бял бастун?“ Това са все неща, които очаквам зрящ човек да не знае, но не очаквам незрящ човек да ме пита дали трябва да ходи с бял бастун. Имам малко проблем с това, че виждам някаква латентна агресия у хората специално със зрителни увреждания. Често ставам свидетел на това, че при човек с увреждания отива зрящ човек, който пита: „Да ти помогна ли?“ и отговорът е: „Не! Не искам! Аз мога да се справя и сам“. И в следващия момент незрящият се блъска в някаква колона или се случва нещо, заради което виждащият е предложил помощ. 

На първо място смятам, че всички хора с увреждания трябва да си дадем сметка, че, да, трудно ни е да зависим от много хора, да, неприятно е да те подценяват, да те покровителстват и да те съжаляват, но понякога останалите просто искат да помогнат без да те съжаляват или тия гадни неща, които вече споменах. 

И на второ място хората, които  не са различни, наистина трябва да вярват малко повече на тези с различията. 

Не би трябвало да е проблем да ме назначите във Вашата фирма на работа, защото нещото, което трябва да се инсталира е говорещата програма, която е безплатна. В компаниите функционират много по-сложни софтуери от една говореща програма. Същото е с хората с различна сексуалност. Август месец заедно с моята приятелка бяхме на едно обучение в Румъния на едно изключително голямо събитие и там бяха събрани много студенти от 60 и няколко държави. Там имаше няколко активисти. Един от тях беше момичето, което е направило първия гей прайд в Румъния. По принцип нещата, които съм виждал от хората, които се занимават с тази тема, са агресивни, поне на мен ми идват агресивни. Нещото, което ме впечатли в нея, беше, че тя изрично каза: „Не, аз не искам да ви карам да приемате хората с различна сексуалност, аз не искам да се заявявате като хора с различна сексуалност или да експериментирате, аз искам да говоря за това какво е да си активист.“ И това е нещото, което според мен липсва. Защото когато се захванеш с едно нещо, ти на първо място трябва да бъдеш професионалист. Не трябва да се опияняваш от конкретния контекст. И това, че ти лично си засегнат,  не трябва да те прави агресивен човек към останалите хора. 

Това, че ти си незрящ и работиш за това да подобриш живота на хората, които не виждат, не значи, че трябва да си агресивен срещу хората, които виждат.

Предстои ми да разработя кабинета си за психологически консултации в Пловдив. Евентуално първо в Стара Загора и след това, като превземем Тракийската низина, и в София. В него ще има лични консултации за проблеми във връзките, в семейството, в работата, паник атаки и страхове. Другото нещо, което ще има там, е медитация. Аз лично се занимавам с медитация вече от 14 години и това е нещо, за което хората непрекъснато ме ръчкат да направя. Крайно време е да се случи и да се разработи.

Във ФБ, в Инстаграм, по имейл. Имам лична страница на кабинета си, лична страница за моето изкуство.