Светлана: Казвам се Светлана, на 34 г. Доктор съм по клинична психология и съм клиничен психолог и фамилен консултант. От 8 години работя в екип от двама водачи на кучета, двама психолози и трима специални педагози. Не съм омъжена и нямам деца.

Велислав: Аз съм Велислав, на 26 г. Завършил съм икономика. Работя като треньор на кучета. Към момента не съм женен и нямам деца.

Аз бих я оприличила най-лесно на преводач. Само че какво превеждам аз? Мисли, усещания, чувства, поведение. Ако между тях няма несъответствия и човекът е осъзнат, всичко е ок – няма нужда вече от мен.

Това, което тя каза, се отнася и за моята работа. Аз обяснявам на хората как да се разбират с животните, как да ги мотивират и как да ги моделират, така че те да са адекватни в градска среда и адекватни в семейството. Уча хората как да комуникират с кучетата си, така че съжителството им да бъде изцяло удоволствие, а не бреме.

Светлана:  Канис терапията е допълнителен метод, в който се използва кучето като мотиватор за дейност. Може да има различни цели. От релаксация до включване в групова дейност, както ние го правим.
Ние ги наричаме канис дейности, а не канис терапия по две причини. Първо, защото при нас основният акцент е групата и кучето се явява обучения мотиватор или терапевт ако щете, който помага това да се случи, помага групата да се съгласува. Не го правим индивидуално на този етап. По-скоро като допълнителен метод, който да подпомага основните терапевтични дейности, които се извършват с даден човек. Тя може да се осъществява и с възрастни, не е задължително да е само с деца.

Светлана: Аз няма да се ангажирам с конкретна цифра. Така или иначе мрежата в България е малко разединена на този етап. Затова малко „на парче” се работи към момента. На мен много би ми се искало ние да можем да обединим усилията и да станем част от една обща мрежа. 3-4 са може би местата, които са по-известни в момента.

Тъй като заниманията се провеждат в група, в началото на деня ние идваме първи. Имаме някакви ритуали – дали ще пием кафе, дали ще се разходим пред залата – настройваме се. Изчакваме да дойдат децата и родителите им, след което започва същинската част на самото занимание.
В групата има между 5 и 8 деца. Повече от 8 в група е трудно. Това е нашият максимум. Чисто от терапевтична гледна точка максимумът е 10-12. Все пак ние работим с деца, които са на различни възрасти, с различни трудности и основното, което целим, е да използваме кучето като мотиватор да се случи тази групова работа.
Кени се справя прекрасно с това, тъй като, за разлика от нас, кучето може да даде нещо, което ние, колкото и да сме професионалисти, колкото и да се учим, не можем съвсем, и това е да присъстваме оценъчно в пространството. Една голяма част от децата, когато правят нещо, то минава през кучето. Дали ще се чете, дали ще се прави дадена двигателна техника, дали ще се отговаря на въпрос, дали ще се отгатва чувство, така или иначе Кени е там. На нея се говори, на нея се чете. Тя, за разлика от нас, няма да покаже по никакъв начин добре ли е или зле, няма да даде оценка, което действа доста мотивиращо на децата.

Светлана: В началото, когато започнахме, си поставихме за задача да са само деца от аутистичния спектър. Бързо открихме, че за самите деца това не е много добре, защото каква ще е тази интеграция, когато всички деца в групата са само със сходни трудности. По тази причина ние с времето отворихме групата. Така че към момента имаме деца с епилепсия, с хиперактивност, само с поведенчески трудности, както имаме и деца, които са при нас, защото се страхуват от кучета. Възрастово – най-големият участник в проекта е вече на 16 (когато започнахме беше доста по-малък), а най-малкият е на 6.

Светлана: Групата по принцип е 60 минути. Толкова сме заложили, защото и самите деца не биха издържали по-дълго в този контекст – те са в група от по 5-8 деца. Освен това една голяма част от занятията ги правим в зала. Ако сме на открито, бих могла да кажа, че може да издържат и до 80. За да се види някакво подобрение, обикновено са нужни посещения 2-3 месеца, веднъж седмично.
Това, което ние през годините доразвихме и аз отчитам като нещо положително, е че докато децата са при нас с Кени, техните родители са с фамилен консултант.
Екипът ни е мултидисциплинарен, не сме само ние двамата, има и специални педагози, и логопед се включва тогава, когато е необходимо.

Светлана: Повечето ни деца са с трудности в комуникацията. Една част просто ги е срам, други говорят трудно. Някои напротив, търсят непрекъснато да са център на внимание и това да изчакат реда си докато някой друг говори им тежи.
Ние също активно сме част от групата, така че със сигурност има поне трима възрастни в този един час, които също дават своя принос.
Но идеята е и да можем да се забавляваме заедно, защото тогава групата работи най-смислено – когато достигнем до това ниво.
Естествено има и правила на групата, има и последствия. Ако детето избере да не спази дадено правило, това е избор, който то прави и съответно има последствия: пропуска ред или няма да даде наградката на Кени този път…

Велислав: Като цяло е доста балансирана, силен характер има. Тя и породата ѝ е малко по-доминантна. Винаги е готова да изпълнява задачите си, независимо в какво настроение е. Може да е контузена и пак не отказва. Така че, доста твърд характер е.

Светлана: Аз бих я описала като енергична, добронамерена и чаровна.

Светлана: Различно е спрямо всяко дете и спрямо конкретната цел, която сме си поставили. Те са в група, но изпълняват определени обучителни задачи. Например могат да четат на Кени или могат да си изтеглят по една карта с различна емоция и да трябва да я изиграят пред кучето (не само пред Кени, пред всички нас). Същевременно може да хвърлят топка…

Велислав: Ние се опитваме да изпълняваме спортни дейности съвместно с кучето. Караме децата да се движат, да тичат в права линия, да клякат, да скачат и т.н. Отделно Кени е част от чисто академични дейности като запомняне, разказване, слушане, четене, също и работа с числа, смятане, изчакване на ред. Комбинираме движението и спорта с академичните дейности, каквото биха правили в детските градини или в училищата. 

Велислав: Що се отнася до канис терапията – не. Но тя се е снимала в много филми и музикални клипове. Там е имало случаи на претоварване. Там средата е много богата на дразнители с дим, с екшън сцени и т.н. В работата с децата Кени не се претоварва. Кучето е спокойно и единственото нещо, което се изисква, е пълна концентрация, което изморява психически, но тя е достатъчно обучена, за да може без проблеми да понесе този един час.

Велислав: Кени е белгийска овчарка на 11 г. Това са служебни кучета, развъждат се основно за работа – главно полицейска. Когато е тренирана и добре социализирана става и за всеки друг вид дейност. Отличава се с много енергия, доста интелект и винаги е готова да свърши някаква задача, която треньорът е поставил. От 5 г. е терапевт.
Когато е с децата, от нея се изискват абсолютно спокойствие и контрол. Тя няма право на излишни движения, на резки движения. Трябва да е изцяло фокусирана върху задачата, за да даде поле на децата да се изявяват – да не ги стресира, плаши или потиска.

Велислав: Но не е стандарт, при нея така се е случило.
Колкото по-обучено е кучето, толкова по-адекватно реагира в напрегната ситуация. Примерно, ако някое дете изпадне в състояние, което би уплашило едно нормално куче, обученото куче реагира спокойно. На 2-3 години кучето е съвсем ОК да започне работа с деца.

Велислав: Има и други кучета. Спрямо групата решаваме – ако групата е с по-спокойни деца, може и малко по-необучено куче от нея да използваме. Опитваме се да дадем максимално разнообразие на децата откъм породи и типове кучета. Те в градска среда се срещат с много различни кучета и е хубаво да знаят как да комуникират с всяко куче, а не само с едно.   

Светлана:  Това, че децата се учат как да общуват и с обучени и с непознати кучета е нещо, което родителите също отчитат. Ние го казваме често на децата (родителите също са запознати с това), че е правилно първо да се пита водача/собственика/ на дадено куче може ли да го погалим. Т.е. цялата тази комуникация да могат да я прилагат и навън, защото иначе ще имаме едни деца, които на улицата няма да знаят как да реагират. Включително и да не очакват от кучетата си вкъщи да правят същите неща.

Велислав: Повечето деца много се радват и директно тръгват да пипат кучето. Ние трябва да им обясним как да се случи това. Естествено има и деца, които ги е страх, с фобии, които само като влезе кучето, изпадат във вцепенение. На тях трябва да им се обърне специално внимание.
Така че зависи от детето, но повечето реагират с радост.

Велислав: Много трудно се възпитава. Ти трябва да го мотивираш по такъв начин, че то да е готово да преглътне собствения си темперамент в полза на поставената задача. Ако целенасочено се работи с едно куче да бъде терапевт, може би на около 3 години ще бъде адекватно подготвено.

Велислав: Не, има голяма доза ген, който предопределя характера на кучето. Сред кучетата, както и сред хората, се срещат по-чувствителни, по-нервни, агресивни… също и такива с вроден страх. Кучето терапевт не може да си позволи да бъде нито агресивно, нито страхливо, защото работи в доста стресираща за едно нормално животно среда. Специалните деца не могат да премерят силата си всеки път, не могат да преценят кога да извикат, дали ще го настъпят или не. Всъщност едно куче с много доминантен характер, който не е контролиран, или куче, което е по-боязливо по природа, не може да се използва, защото това ще е вредно за него и за децата. Зависи от темперамента на самия индивид и от това как е обучаван и в каква среда е живял.

Светлана: С делфини примерно също е разпространено в България. С коне също. Зависи от това какво целим. 
Ние така или иначе целяхме една социална интеграция на децата и избрахме кучето за мотиватор по простата причина, че бързо видяхме, че кучето помага много в подобен тип взаимодействие. Ние тренираме социални умения. Ако тренираме двигателни умения, методите биха били различни.

Светлана: На лоялност като че ли е първото нещо, за което се сещам. 

Велислав: Те са честни, никога не са задкулисни. Никога не се опитват да те заблудят, както понякога хората правим. Едно куче е или добро, или лошо – ярко изявено лошо или ярко изявено добро, то не заблуждава. И всъщност живеят за момента, не правят планове за бъдещето. Осъзнати са и разчитат на инстинктите си. Понякога, за разлика от тях, ние пропускаме важните неща във всеки един момент.

Светлана: Да, с това съм много съгласна. Те са строго в реалността за разлика от нас, които може да сме в миналото, може да сме в бъдещето с някакви планове, но да пропускаме какво се случва сега.

Велислав: Ние създаваме един мотиватор за кучето и му показваме как да стигне до него. Това може да бъде храна в началото или играчка в последствие, като накрая се получава така, че кучето търси одобрението и контакта със своя треньор.
Естествено, за едно полицейско куче и за едно куче терапевт се набляга на различни неща. При полицейското куче се търси скорост, непоколебимост. При кучето терапевт е обратното – нещата трябва да се случват бавно, спокойно, без резки движения, които могат да уплашат дадено дете.
В същината си тренираме кучето по един и същи начин и работим с неговите инстинкти, но крайният продукт е тотално различен.

Светлана: Може да звучи малко клиширано, но да не се страхуват, да опитат. Мисля, че голяма част от вцепенението се дължи на това, че не знаем какво да правим. Ами и ние веднага не знаем какво да правим. Просто се научаваме да останем там, да наблюдаваме, да питаме, да се опитаме да осъществим връзка. Това е съветът ми – да не се отказват, да не се страхуват. В крайна сметка ние можем да се свържем и на базата на различието, но само ако имаме думи за него. Ако останем безмълвни и отминем – няма как. 

Велислав: Има много хора, които биха могли да помогнат, вече има информация навсякъде. Достатъчно са източниците, стига да имаме желание, можем да стигнем лесно до тях, да се обогатим по всяка тема.

Светлана: Би било добре различните деца да са в група с деца без никакви поставени диагнози. Може да сме свързани само и единствено със среща. Не знам защо, но според мен при децата става много по-лесно. Може би защото нямат тези механизми, които възрастните имат, нямат този насаден страх. Те са по-отворени за тази среща.
Всякакви групови занимания, където я няма тази сегрегация, биха били полезни. В живота няма такава, освен ако средата не я е наложила. Как да стигна до другите, ако не мога примерно да изляза от вкъщи. Родителите питат какво да направят, когато детето реагира странно в магазина. Което какво значи? Аз не вярвам хората в магазина да са злонамерени, но когато има дете, което къса, чупи и те реагират спрямо това да запазят собствеността си и тогава диалогът вече е нарушен. 

Велислав: Аз си мисля, че за родителите би било много полезно да се познават и комуникират в една общност. Ние виждаме множество общности – фенклубове на футболни отбори, на марки на коли, на спортни събития, музикални…

Светлана: Не бих казала. Дори да има такъв начин, не бих го използвала. Защото това ще ме постави в неравнопоставена позиция… Можем да използваме чар, но това не е манипулация ☺
Факт е, че един флирт си е жива психологическа игра. Ако се играе добре, може да бъде много приятна и същевременно, ако не се играе добре, може да завърши катастрофално. 

Велислав: Аз съм на мнение, че не само мъжете, но и жените могат да бъдат тренирани. Защото принципите в треньорската дейност са общочовешки, общоживотински.
Ние правим неща, които еднакво добре работят за животни и за хора. Ако успееш да мотивираш един човек в някаква посока, той прави нещо с удоволствие.
Така че не е нищо сложно ☺. Ако ние се държим правилно, усмихнато и енергично с хората, те ни харесват. Обратното – ако се държим отдръпнато, негативно и вяло, на тях не им харесва да общуват с нас. При кучетата е същото, така че важат еднакви принципи. 

Светлана: На търпение и на смирение основно. Не знам дали в началото са били високи очакванията ми, но си мислех, че промяната, която сме заложили така или иначе, трябва да се случи, няма как да не се случи. В един момент виждаш, че хората срещу теб не искат тази промяна. Беше ми трудно да приема в началото, че правя каквото зависи от мен, но другият човек е абсолютно автономен и може да реши, че не желае подобна промяна изобщо. Затова казвам смирение.
А търпение … като че ли много ми се искаше резултатите да са по-бързи. Този тип работа ми дава възможност да се уча да виждам малко по друг начин. Може да са малки, но крачките са в реалността и е важно да ги отчитаме. Тези малки стъпки, които правим, ми дават удовлетворение.
Примерно в групата може да се проследи децата как реагират на кучето през годините – какво се е променило в тях, какво не е. Това, че едно дете, което никога не е комуникирало с кучето, може да му подаде награда, е крачка по пътя към това да сме по-свързани. 

Велислав: Аз мога да кажа, че моята работа ми е дала много от гледна точка на това да не очаквам невъзможни неща от дадено куче, дете. Ти може да мислиш, че детето ще стане световен шампион по даден спорт, а то въобще да няма тези заложби. И тогава колкото и усилия да положиш, това няма как да се случи.
Също така работата с кучетата ми даде поглед върху инстинктите и на хората, върху това как реагират в различни ситуации първосигнално. Мога да кажа, че това е някаква елементарна психология, чисто животинска, която обаче в същината си е близка и до нас. 

Велислав: Ние работим всеки ден и в същото време в нито един ден не работим. По същия начин щеше да ми минава деня, дори да бях милионерски син. Зарежда ме спортът и контактът с вдъхновяващи хора, изпълнени с енергия и креативност.
Много харесвам дейността на младите предприемачи, които се занимават със стартъпи. 

Светлана: На мен най-много ми харесва да пътувам. Обичам да пътувам с други хора, за да има с кого да споделям всичко, което виждам.
Но съм и малко интровертен тип, което е странно. От една страна се кефя на неща, които мога да правя сама – да си чета, да се разхождам сама. Същевременно обаче има моменти, когато много искам да съм в група. Обичам и двете неща и търся баланс.

Пловдив – там се чувствам добре. Харесва ми градската среда, това, че е по-малък от София и е по-спокойно. Харесва ми, че мога да си говоря с хората – не че в София не мога, но там е толкова забързано, че на мен самата не ми остава време.
Аз гледам на София като на мястото, където съм родена, познато ми е, тук работя. Ежедневието ми е структурирано тук, докато там си позволявам да погледна с други очи. В Пловдив ми се е случвало да правя неща, които в София не съм ги правила.

Бих станала пътешественик веднага. Всъщност аз съм завършила и културология, така че това мога да си обясня и от там – много обичам да пътувам и да опознавам чужди култури, цивилизации.

Аз щях да бъда професионален боксьор.