Този месец ще направя 17. От София съм. Живея тук и общо взето ежедневието ми се върти около училището. То сега е по-голяма част от него, но във всеки свободен момент, който имам, гледам да спортувам нещо, защото това ми носи удоволствие. Отскоро започнах да тичам. Ходя на танци, карам лонгборд винаги, когато мога. Също се катеря на стена. Зимата и лятото – сезонните спортове – ски и по-екстремните.
От много малка се увличам по спорта. Още 9-годишна вече бях запалена по уиндсърфа.  И другите спортове започнах да ги откривам с времето. Дори и днес откривам нови.
Може би сърф спортовете са ми най-любими. Не само уиндсърфът, но и сърфът на вълни.
Тези два спорта като че ли ми носят най-много щастие – няма такава свобода. Просто да вземеш сърфа и да си гребеш из морето и да хващаш вълните. Има такива моменти, които просто няма как да се опишат.

Интересното е, че никой от семейството ми не е спортист и аз сама опитвам различните спортове. Единствено уиндсърфът ми го предложиха като вариант. Аз скочих веднага и вече бях погълната от този спорт.

Обичам много да чета книги, особено ако намеря такава, която да ме извади от реалността.  Това е нещо невероятно.
И нормалните неща, които правят тийнейджърите – излизам с приятели… Но каквото и да правя, гледам да има някаква спортна дейност през деня и да контактувам с различни хора.

То че има време, има, но аз просто… не че не се занимавам, но не е дошъл човекът за мен. Така да го кажем.

Е, има ги тийнейджърските разправии с родители, приятели, с училището. То си е в теб, няма как да го усмириш.
Бих казала, че съм доста спокойна личност. Може би бунтовете ми са по-скоро в училище, но това е просто от средата, която ме заобикаля.

Малко ми е жал за тях, даже доста. Защото това е един живот, който… Аз не разбирам това да ти е приоритет – да излезеш с приятелки на наргиле, да седнете в някое кафе, за да си говорите празни приказки с часове и да гледате в телефоните си. Това е един пропилян живот за мен и се чудя може ли изобщо това да носи радост.
Хубаво е да излезеш с приятели, но това да е всекидневна основа… Наистина не разбирам къде е удоволствието от живота.

Отдръпвам се от хората, докато не ми стане още по-тъпо и в един момент си казвам: „Чакай, какво правиш?“. Тогава изскачам от това мое балонче. Като цяло гледам просто нещо да се случи.  Казвам си: „Ок, днес ми е тъпо, ще отида да катеря или ще отида на танци.“, защото правейки някое от тези неща, винаги ми е добре. Нека да има хора около мен, да има врява, да има смях.

Физически и емоционално това да си сред общност, да се социализираш с хора и да правите неща заедно, това много те изгражда като човек. И много щастие носи.
Не мога да си представя моят живот да е от училище вкъщи, от вкъщи в училище. Не мога да си го представя без това да ставам рано, да ходя, да тичам, да катеря… просто да не се случва нищо.

Просто си ровех из Фейсбук и изведнъж видях снимка на такова съоръжение, което беше построено в Бразилия и си казах: „А, какво готино нещо! Това ще трябва да го направя и тук в България.” 
Свързах се със създателите, които ме игнорираха. Аз ги помолих за скица, но те не пожелаха да ми съдействат, въпреки че се зарадваха, че още хора подкрепят идеята. Тогава си казах, че не ми трябват те, аз сама ще го направя.
Успях да се свържа с хора, които да ми помогнат, и след 5-6 месеца се случи цялото нещо.

Ами интересно беше – един мъж, когото не познавах, и все още не познавам лично. Получихме случайно неговия телефон като човек, който да направи самата конструкция.
Звъннахме му и му казахме: „Ние се нуждаем от такава конструкция, която да поддържа такива килограми, такива деца ще се возят.“ Той каза: „Добре.“ и на следващата седмица просто звъни и казва: „Ами тя, конструкцията, е готова и аз ще ти я донеса.“ Наистина не очаквах такова нещо да се случи.
Реално това беше най-голямата и предизвикателна част от цялото нещо, защото самата конструкция трябваше хем да е лека, хем да е здрава, хем да се разглобява на специални места. Той я направи по един страхотен начин и оттогава нещата много потръгнаха.
Намерих лонгборд и всичко се сглоби.
Той се казва Юлиан Димитранов и мисля, че му отне между една и две седмици да построи конструкцията. Не съм съвсем сигурна, но май че е металург.

В България е само моя, да. Но по света има, доколкото знам, поне 5-6.
Просто в България общността и като цяло хората, които имат власт, не влагат средствата, които са необходими. Грижейки се за такива деца, на първо място винаги се поставя оцеляването.
Затова на повечето родители им е трудно да си позволят такива „удоволствия“ за децата си.
И аз си казах, че мога да го направя – имам времето, имам ресурсите. За да изпитат тези деца радостта, която аз изпитвам ежедневно.

Правен е за всеки, който би имал желание да го пробва.
По принцип съм го пригодила повече за деца, но ако някой възрастен е любопитен, може да се свърже с мен. Като цяло деца с каквито и да е специални нужди са добре дошли да опитат.
За сега само от София са ме търсили хора.
Още нямам планове за втори параборд или да направя в друг град, но никога не се знае.

Винаги трябва да има човек, който ги бута, защото конструкцията не се задвижва сама – обикновено съм аз. Ако искат сами да го управляват, мога да ги пусна по наклона – зависи колко жизнеспособност има в краката им. Зависи от нуждите на детето и как то се чувства – дали е спокойно, дали се притеснява.

О, да, да. Някои неща започнаха още преди самия параборд – интервюта например. Но вече като го създадох, от много места започнаха да ме търсят и аз в началото си казах: „Еха, какво се случва?“, но в последствие колкото повече деца се качваха на параборда, толкова по-заредена се чувствах като виждах щастието.
Моите родители се радват изключително много. Майка ми все още ми помага за събития и събирания.
В началото, преди самия параборд, имаше много моменти, в които не знаех дали ще мога да го направя. Чудех се дали не е твърде голяма лъжица за мен, но в крайна сметка с нейна помощ и с помощта на още много хора се справих.

О, не бих казала, че съм изобретател. По-скоро логистик бих се нарекла. За да съм изобретател, може би трябваше със своите ръце да го направя. Може би това, което ме впечатли за самата мен, е, че мога да организирам, събитията се случват.

Бих ги поканила на представяне на параборда, за да видят защо го правя и да усетят енергията, която тези деца предават. Чисто като емоция това е много зареждащо.
На хората, които си казват: „Това какво ще промени?“, ще отговоря, че и аз това се чудех, обаче наистина много промени играта. Не е имало точно такова съоръжение досега в България и всички деца много се вълнуват и искат да го пробват. Те така разбират, че могат да правят неща като нас. Просто трябва да са малко по-обезопасени и така не са лишени реално от нищо.

Моята баба беше в инвалидна количка. Но реално това да имаш възрастен човек в инвалидна количка е… Ние знаем колко е трудно като цяло и от там знам, че на първо място е оцеляването, а удоволствието винаги е на заден план.
А пък вече ако имаш дете, на което не му е възможно да изпитва радост или щастие от света, ти си казваш: „Чакай малко, това не е ОК, трябва нещо да се промени!”
Започвайки проекта си мислех: „Добре, това мога да го направя, в моите знания е, разбирам от него.” Така започна всичко.

Според мен, защото никой първо не би искал да се постави в обувките им. Чисто физически на тези хора им е трудно. Аз, покрай лонгборда, съм доста запозната с всичките терени в София и много често минавам отнякъде и си казвам: „Чакай малко, от тук как ще мине инвалидна количка? Това е невъзможно.” или „Тези стъпала не са обезопасени.“. В такива ситуации си мислим, че така или иначе няма какво да направим, затова по-добре да не опитваме. Но това е грешно.
А и не сме възпитани. Забелязала съм и у моите връстници – някак си нямат я тази култура за пазене на другия, приемане на различния. Което е жалко, но с моя параборд наистина успях да разчупя малко тези граници и да дам пример на хората около мен.

Начинът, по който се управлява обществото.
Аз лично не съм толкова навътре в политиката, просто уча в търговско-банково училище и горе-долу там съм забелязала нещата, които се случват.
Но според мен ако начинът, по който се управляваше, беше по-честен и повече усилия се полагаха за достигане на някакви цели – дали да се оправи града или повече пари да се отпускат от касата… не разбирам откъде идват тия пари, но го казвам на теория – тогава обществото би имало по-добър шанс.
Просто трябват хора с нови възгледи.

Напоследък е много популярна темата за климата. Това хем ме вълнува, хем не ми харесва в какво се превръща, но самата кауза е много важна за нашето бъдеще.
Също замърсяването на Черно море с пластмаса. Тъй като аз съм сърфист, немалко съм си патила от пластмасови бутилки, пликчета – задирали са ми, падала съм. Трябва това с пластмасата да се прекрати, но вече се работи по това, което е наистина добре.
В наши ръце е съдбата на света, което е плашещо, но и обнадеждаващо.

Не знам. Може би това, че знам какво предстои.
На всекидневно ниво парабордът не е нещото, заради което си казвам, че правя всичко. По-скоро е много зареждащо, когато извеждам деца с него и виждам как се радват. Тогава си казвам, че аз съм човек, който може да достави радост на другите и цялото нещо има смисъл.
Зареждат ме хубавите емоции, които изживявам, адреналинът.

С параборда и с успехите ми в училище, понеже имам отличен успех. Успявам да поддържам спортно ниво и всичко останало. Републикански шампион съм по уиндсърф.

Случват се някакви малки неща, които ме събарят емоционално, но нещо по-грандиозно – не бих казала, че ми се е случвало.
Хората около мен много са ме разочаровали, но когато някой го направи, аз продължавам и си казвам: „Той е добър човек, прости му.“ 
Много лесно се доверявам и това в някакъв момент се обръща срещу мен.

Като цяло не съм решила точно какво искам да уча, но знам какво искам да работя. Искам да е нещо може би в IT сферата, така че да мога да работя откъдето си искам просто с един лаптоп. За мен е важно да мога да правя това, което поискам, без да ми се налага да ходя в офис.
Искам да имам свобода.

Допреди 2-3 години да, но сега реално си казвам, че тук в България въобще не е лошо. Ако искам да уча и да се развия, няма нужда да е навън. Смятам тук да си остана.