Имам съпруга и 3 прекрасни деца. Имам дъщеря на 14 г. и близнаци – момче и момиче на 12 г. 

Като всички деца, с тази разлика, че те имат лошия късмет аз да не съм достатъчно пълноценен.    

Например, не можех да ги науча да карат колело. Докато уча едното – не мога да го видя накъде отива, а трябва да наблюдавам и другите.
Много трудно ги научих да плуват. Пускам детето да плува 5 метра, пък аз не мога да го видя дали плува или не. Наистина е много трудно, някои игри просто не могат да се играят. 

Аз не съм напълно незрящ, имам остатъчно зрение, съпругата ми е с нормално зрение. Трудно е в България в днешно време – особено ако си пенсионер с 3 деца. Нямам родители, които да ми помагат, защото аз съм четвърто дете в семейството. Когато съм се родил, моите родители са били вече доста възрастни и вече не са между нас. Много трудно ни беше! И сега продължава да ни е трудно, но децата вече са по-самостоятелни и нещата опират може би само до финанси. 

Злополуката стана на моето работно място, изгоряха ми роговиците. В първия момент не разбрах колко тежка е ситуацията, тя и не беше много тежка. Работех до болницата в Асеновград и 15 минути след злополуката вече бях пред кабинета, но спешната помощ беше много аматьорско нещо. Първите думи на офталмолога бяха: „Абе, момче, тебе има ли кой да те гледа? Роговиците ти са изгорели, ти вече си ослепял.“  Това се случи около 12:00 часа и аз си мислех, че след като мина през специалист и ми направят една промивка, ще се върна на работа, а в един момент те ме питат: „Има ли кой да ме гледа?”. Наистина, аз не виждах, не можех да си отворя очите, но да ми кажат, че съм ослепял! Всякакви неща ти идват на акъла, какви ли не трагични работи, но не и че може за една секунда да ослепееш.
Аз първоначално загубих едното си око, ако може така да се каже. С другото виждах 8 до 10%, в зависимост от светлината. Когато е много тъмно, нищо не виждах, нулево зрение. Когато е слънце, пак нищо не виждах. Обаче когато е едно английско време (аз после се шегувах, че трябва да живея в държава, където е тъмно), там виждах вече 8-10%. През годините и това го загубих.

Да, реших се на тази операция, която се прави за пръв път на българин – Бостънски метод.
Когато дойдох в София с вече подобрено зрение, докторите, които ме познаваха, ме питаха колко години вече станаха, а аз им казах, че са 23 откакто ослепях. „23 години обикаляш по доктори, специалисти и не се предаде – най-накрая успя!“
Аз обикалях заради надеждата.

Още през 2007 г. бях одобрен от министерството за лечение в чужбина, в Украйна. Тогава според условията за одобрение, трябваше да имаш 2 оферти, за да ти позволят лечение в чужбина – едната да бъде от европейска държава, а другата може да бъде държава, която не е в ЕС. Мен ме насочиха към Украйна. Този професор дойде тук, каза, че има някакви надежди, разясни ми условията. Оттук ми отпуснаха парите за лечението, обаче после, когато разбрахме тънкостите… това не е, дето се вика, за медиите… Беше ми предложено да ме оперират чрез украинската здравна каса (не самите доктори, те си имат там такива говорители), да ме оперират и да вземат парите, без да ми дават необходимите фактури. Аз нямаше как да се отчитам тук. Тук редът беше, че първо ти дават пари в брой, там носиш фактурите, осребряваш и т.н. На мен това, естествено, не ми допадна. Та така и не се получи. После ми предложиха кератопластика в България и ми казаха, че за да бъде по-успешна, трябва да пия хапчета, които могат да променят ДНК-то и е възможно да не мога да имам деца. Аз тогава все още не бях горд родител на 3 деца и се отказах.  Много съм доволен от решението си.

Случи се преди 5 месеца в Мюнхен. Бяха ми казали, че такава операция се прави и в Измир, Турция. Оказа се, че болницата е държавна и нямам право да се оперирам като чужд гражданин. Освен това операцията е експериментална и болницата е университетска.
След това разбрах за Мюнхен и отидох в Германия.

Да, обясниха ми, че може да се влоши зрението ми, защото аз все пак виждах 1% с едното око. Казаха, че имам шансове за лявото око, с което нищо не виждах, но ако го загубя и него няма връщане назад, защото са сменени лещи и роговици. Говорих със семейството си и реших да опитам. Толкова години вече обикалям по доктори…, децата вече са самостоятелни. Трябваше да се опита, за да не съжалявам после.
Професорът каза, че така както върви влошаването на окото, ще дойде един момент, в който няма да имам шанс, защото връзката между мозъка и очната система ще бъде загубена. Куршумът се стреля, когато виждаш звяра, а не когато си на тъмно. Сега съм доволен. Тази операция много рядко се прилага, защото е рискована и след това самото поддържане на очите е много скъпо. В момента ползвам капки и само единия вид струва 114 лв. за 5 седмици, което са страшно много пари. Някои от тези капки трябва да се приемат до живот, но докторът каза, че аз нямам усложнения и може би след няколко месеца поне най-скъпите капки ще отпаднат. Попитах дали здравната каса няма вариант да ги покрие, но ми отговориха, че това е много рядък случай – колко хора са с чужда роговица. В България се броим на пръсти и министерството на здравеопазването не може да помогне. За мое щастие имам роднини, приятели, които ме подкрепят и не съм в тежест на семейния бюджет.

Естествено! Даже когато идвам в София,  аз съм като нов турист. По-различно виждам сградите, а има и много нови. Много по-красиво е, европейски град станал. Като човек, който е обиколил много уредени държави по света, видял съм всякакви видове градски среди, мога да направя сравнение. За съжаление в България много бавно се случват нещата.
През 89-а влязох в казармата и там ме завари демокрацията. Тогава излязоха политиците и казаха, че след 5 години България ще бъде Швейцария на Балканите. Сега ми се струва като виц, колко съм бил наивен. И си мислех, че ще е много хубаво да сме като в Швейцария, ама чак след 5 години.

При мен всичко стана постепенно. Не, не се чувствах различен, защото имам прекрасно семейство, роднини. Те никога не са ми показвали, че съм различен, не са ми давали повод да се чувствам така.
Може би само материалното – ако съм зрящ, бих могъл да правя нещо, с което да печеля по-добре.
Навсякъде съм бил приет. Това сигурно зависи и от мен.
Има много хора, които се възползват от това, че са с някакво увреждане. Аз съм говорил с човек без един крак, на когото са събрали пари и са му осигурили най-подходящия крак, за да ходи нормално. Този човек пак не иска да слага крака, който е качествен, бил е на спортист. Защо? За да бъде съжаляван. „Как ще разбират хората, че съм с увреждане?“. Ако го носи, той ще може да ходи, да шофира… Дори между хората с увреждания има такива, които не заслужават уважение.

Правилата са едни и същи, самият шах е същият. Едно от условията е, че когато играе човек с увредено зрение, неговият противник – независимо дали е с увредено зрение или не, трябва да обяви какво е играл. Обявявайки хода си, човекът с увредено зрение мести фигурата на своята дъска и започва да мисли. Докато при стандартния шах просто си мълчиш, даже се надяваш човекът отсреща да забрави какво си играл.

Преди партия аз пристигам първи в залата. Имам страхотна спортна злоба и много по-силно играя в турнир, отколкото в една приятелска среща.
Още с първото си състезание станах държавен първенец на България. Първото нещо, което попитах, беше: „Кой е най-добрият играч в асоциацията по брайлов шах?”. Тогава беше един руснак и още при първата ни среща го победих.

Предлагали са ми и това е нещо много отговорно. Аз ще ги науча да играят шах, но въпросът не е само в това. Като всички треньори, аз ще трябва да ги водя по турнири. Родителите нямат време и разчитат на треньорите, а аз не мога с това зрение.

На лаптопа и на телефона използвах говореща програма. С нея мога да чета, дори и във ФБ да влизам. Само снимките не могат да се видят, но програма ти обяснява какво има на тях. Даже незрящите с нея са по-добре от зрящите, защото могат да вършат и други неща през това време : ))
Последните 3-4 години не исках да бъда с бастун заради децата. Те имаха нужда от мен, аз имах нужда от тях и те ми помагаха, когато трябваше да се придвижвам извън къщата.
Ползвах и монокъл. Когато отида някъде мои приятели казват „Погледни надясно, погледни наляво“ (примерно пред някоя катедрала) и с този монокъл можех да виждам прозорци, минарета, камбанарии. Даже много пъти съм се питал няма ли такива очила като монокъла, но няма, защото принципът е друг. С него се оправях много добре, но в последните години и той взе да не ми помага.
При мен има много зависимости, аз може утре пак да се върна на същото положение. Но монокълът вече няма да ми помага, защото системата на окото ми е друга – премахнати са ми лещите, други неща са сложени.
Електронна лупа си имах, четях си с нея. Бях много зависим от контрастите. Тази електронна лупа е скъпа и можеш да ѝ кажеш примерно, ако искаш жълт фон – черно на жълто. Ако виждаш – синьо на жълто или черно на някакъв друг цвят. Освен това прави зуум когато не можеш да се доближиш – просто снимаш като със сегашните телефони. Вече всеки един нормален телефон има тази опция, но преди време не беше така.

Бил съм в Испания, в музей на слепите. Там е най-уредено за хората с увредено зрение.
Навремето хората с увреждания отишли при Франко диктатора и казали, че нямат пари. Отговорът бил, че и той пари няма, но ще им даде държавната лотария. И така от много време, хората с увредено зрение на Испания организират и ръководят националната лотария. Там от 30-40 години трият лотарийни билетчета. Аз не съм пробвал тук, но още съм млад, ще пробвам може би.
Пътувал съм 4-5 пъти до Испания и по 15 дни съм там. Говоря с такива хора като мен в най-различни градове, гледам условията и те казват така – 25 милиона чисто се печели от лотарията. Влагат ги в хотели, наели са професионалисти и в тези хотели работят зрящите от семействата на хората с увредено зрение.
В музея за хора с увредено зрение са изложени най-големите световни сгради във вид, в който човек може да ги пипа. Примерно отиваш при Света София или Айфеловата кула, Статуята на свободата и ги опипваш. Иначе няма как да си представим какво означава Статуята на свободата. Това е много важно, а такива работи в България… Трябва мащабни неща да се правят, а тук сме малко индивидуално – всеки гледа сам да се оправя. 

Буквално преведено шах и мат означава „кралят е мъртъв“, играта свърши.
В живота по-приложима е немската дума цугцванг – каквото направиш, все губиш (zugzwang – noun CHESS: a situation in which the obligation to make a move in one’s turn is a serious, often decisive, disadvantage).
Докато живееш няма край на играта. Обаче цугцванг го има – в един момент каквото и да направиш, губиш, защото ти си длъжен да направиш ход.

За кратко. Може би за часове … преди да създам свое семейство.
Аз идвам от голямо семейство- имам двама братя, сестра, племенници.

Естествено, че семейството! Спортът какво е? Едно развлечение. Семейството е за цял живот, даже и след теб.
Моите конкуренти по света – те са сами. Могат да обикалят, да ходят по турнири, развиват се в шаха, но повечето са ергени.
В шаха, и това е хубаво, за разлика от другите спортове, в които можеш да се състезаваш за кратко, можеш да играеш години наред – аз вече 20 години играя.
Имам една много интересна случка. Преди 2 години ме поканиха на турнир в Израел. Който не е ходил, може да не знае, но на летището правят много обстойни проверки. Трябва да си там 3 часа преди чекирането. Разбраха, че съм капитан на националния отбор и започнаха разпита с мен. Питаха ме кой ми е стегнал чантата, защото ние сме с увредено зрение. Обясних, че е моята съпруга… питаха ме дали някой нещо не ми е изпращал. След това искаха да знаят дали си познавам играчите и аз казвам: „Разбира се, от 20 години съм спортист!“. Друг от отбора каза, че той от 40 години играе. И защо го разказвам това? Проверяващите бяха млади момичета и момчета на по 30 години и те се учудиха какъв е този спорт : ))
И нашият министър  се изненада  (бях при него да говорим за състезания и за турнири), че съм най-младия състезател в националния отбор – на 48 г. Младите не искат да се занимават с шах, защото отнема много време, а няма пари в него.

Това е много философски въпрос. Вчера ли съм бил по-щастлив, утре ще бъда ли… Щастлив съм, така смятам. Искам ли още от себе си? Искам, да. Но всичко, което не се купува с пари, го имам.
Всеки иска да е по-добре материално.
Много пътувам по света заради това, с което се занимавам. Ако ми предложат някаква много скъпа кола (аз не шофирам, но все пак) – на стойност 50 000 евро или за 50 000 евро да обиколя света, бих предпочел да пътувам.
Аз пътувам, но сам за съжаление, семейно рядко го правим. Да пътуват 5 човека, и в България, и в чужбина е много скъпо.

Да не гледат материалното. Искам да учат, за да имат добри професии, но материалното да не е основното.
Искам да се научат да бъдат щастливи! Те виждат, че финансово не сме „цъфнали”, но имат пример от родителите си – към никого не злорадстваме, не злобеем, нито завиждаме, усмихнати сме.
Аз или се смея, или плача. Няма средно положение.