Аз съм Лъчезар Кацарски, на 13 ноември ще стана на 20 години. С музика се занимавам от 6-7-годишен. Започнах да пея и да свиря на едно дървено пиано и така двете неща тръгнаха заедно.
Един от първите изпълнители, които чух, беше Ерос Рамацоти. Бях 5-годишен.

От 7 до 12-годишен слушах предимно Queen на една уредбичка с дистанционно. Започнах да слушам и друга музика: Майкъл Джексън, Георги Минчев, Щурците. На 14 открих блуса. Там ми беше спирката, като преоткрих Рей Чарлз, Дайър Стрейтс, Арета Франклин. Това си остана моята музика. После – рокабили, джаз, класически рок, соул, госпъл.

Абсолютно сам съм се учил да пея, но напоследък с педагожка в Националната хуманитарна гимназия.
Свиря и на някои по-особени  инструменти – лап стийл китара (слайд китара), казу, блус хармоника.

Да, втора година катедра „Поп и джаз изкуство“.
Ставам, ходя на лекции със сестра ми. Тя е мой асисент.
Лекциите записвам на звуков файл на телефона, имам и рекордер. По история на музиката има говоряща програма. Записвам и на лаптопа.
Прибирам се после вкъщи, правя домашни. Изваждам компютъра и чета биографии на музиканти, актьори. Казват ми, че съм като енциклопедия.
Никога не ми писва от музиката, но трябва да разнообразявам. Обичам да излизам с приятели като съм си в Благоевград. Те са ми като второ семейство.
Приятелството ми дава свобода, хубави емоции, спомени. Обичам да се връщам в хубави моменти.

Заболяването ми е ретролентална фиброплазия. 
Цялата работа е, че като съм се родил, съм бил абсолютно зрящ, обаче се е наложило да ме сложат в кувьоз, а той е бил стар и е прегрявал. Така са прегорели ретините ми. Могли са поне да ми сложат превръзка на очите, но явно не са се сетили.
Има и друг парадокс. Майка ми я израждал много пиян лекар. Получило се е усложнение и даже са питали баща ми кого да оставят жив – майката или бебето. И реално ние, и двамата, живеем втори живот.
Може би заради това към майка ми съм много привързан. Трите жени, които са ме отгледали, са мама, кака и баба ми.

Не, никога не съм се чувствал различен.
Ако трябва да говорим за материални нужди, да, имам различни нужди и това трябва да се знае. Ще е добре, ако тези материални нужди бъдат задоволени – да имам нормална среда за придвижване, всичко да е написано на брайл или например като влезеш в асансьор, да можеш да „натискаш“ копче с глас… Все пак живеем в модерен свят!
Светофарите като почнат да дават различни сигнали и съм сам с бастун, не знам какво да правя. В Швеция или Чехия като съм бил и там всичко е измислено – светофарите издават натрапчив звук, има и специални настилки, което ти помага, когато си незрящ.
Искам хората с увреждания да живеят нормално, както и техните асистенти. Не е редно сестра ми да се лишава заради мен, ако иска да си купи нещо.

Да се отпускат, колкото могат.  Да бъдат абсолютно искрени и да проявяват хард-кор чувство за хумор към моите проблеми. Родителите ми са ме научили да преодолявам проблемите освен с музика, но и с много чувство за хумор. Прави ми супер кеф, ако някой приятел ми каже: „Гледай си в краката, де!“ и аз да му отвърна пак с шега.

Не, никога. Даже, обратното.  Дразня се като каже: „Айде, ще се чуем утре на живо.“. Звучи смешно. Или друг казва „Слушал ли си този филм?“.  Как да съм го слушал? Tова е филм!

Да, да ти кажа ли един?

Два слепи коня се виждат и единият казва на другия: „Абе, брат‘чед, ти  какво ще правиш следващия месец? Ще ходиш ли на онова състезание?“.  Другият отговорил: „Аз не виждам проблем.“.

Бих сложил песен за фон, но като цяло не се опитвам да си го представя като визия. Понякога питам как изглежда,  защото ми е интересно, но не ми повлиява впечатлението.

Има едно момиче, което не ми е близка приятелка, но се познаваме.  Тя беше изпратила по друга моя приятелка от Германия плоча на Ерик Клептън. Това беше много хубаво и мило!

Как сънуваш? Аз все пак обяснявам, защото обичам да съм деликатен и да съм добър с хората. Така е редно, ако си истински мъж.

Майкъл Бубле. Твърдите джазмени го отричат, защото го смятат, че е поп. Пуска едно парче и ти се зарибяваш и чакаш с нетърпение нещо ново от него. Много е як!

Аз дори не усетих кога дойде този момент. Много е странно.  Има хора, които казват:  „Аз на 10 – 11 години вече знаех, че музиката е моето нещо“. При мен се случи така, че когато започнах, можех по слух да свиря „Бохемска рапсодия“. Случи се някак си естествено.
Майка ми и баща ми са актьори. И аз съм участвал като актьор  в Змейова сватба“ с Асен Блатечки. Излизах под една шипка, това бях аз :). И един друг спектакъл – „Голямата печалба“. Играех една много добра роля на едно момче, което разказва странен образ.

Общото между всички стилове музика и театъра е, че няма как да повториш нещо, което си направил на момента, импровизацията… Всеки път енергията в изкуството, в театъра е уникална. Всеки път минава по различен начин, като да свириш на живо.

Победа е, че успях да стигна дотук, благодарение на това, че обичам да обичам живота.
Победа е, че съм втора година в академията. И си преследвам мечтите и няма да спра да ги преследвам докрай!

Да, или в Америка, или в Англия.

Да покоря света с това, което обичам да правя – музиката. Много се гордея  с това, че пиша авторска музика.
Мечтая да покажа на хората колко значи за мен това изкуство.
Да започна да правя албуми, концерти, турнета! Да се запозная с колкото може повече мои идоли по цял свят! Да намеря любовта, да имаме семейство, голяма къща, достатъчно пари да се глезя, но и да помагам на приятели в нужда.
Да направя собствено радио шоу за музика, театър, кино, всякакви теми, които аз обичам!
Да имам готини коли – един ден да си поръчам електромобил, модел от 60-те години. Моето момиче ще кара колите, обаче 🙂

В YouTube имам качени мои изпълнения. В Благоевград свиря в Stage. Ето например едно мое изпълнение: участие в Bar Stage.