Казвам се Георги. На 37 г. От около 8-9 години живея в Габрово. Занимавам се основно с деца с увреждания. Кинезитерапевт съм в дневен център и в същото време водя тренировки по плуване в басейн за деца с увреждания.

Не помня кога съм се научил да плувам, но помня къде. Аз съм родом от едно малко село до Панагюрище, казва се Баня. Както си личи от името, там има минерални извори, както и минерален басейн. Израснал съм на този басейн, бяхме по цяло лято там. От много малък плувам, както и всички деца от селото, като всички сме се научили сами, никой не ни е показвал… и не, никога не ме е било страх от водата.

Аз съм завършил 2005 г. кинезитерапия в Благоевград, след което съм работил във фитнес зали. Там съм помагал както на хора, които искат да натрупат мускулна маса или да отслабнат, така и на хора, които са имали двигателни проблеми.
Рехабилитатор станах малко по-късно – когато отидох в Габрово. И по стечение на обстоятелствата започнах да работя по един проект за водна рехабилитация (лечебно плуване) в града. Тогава нямах никакъв опит, но хората от сдружение „Равен старт“ повярваха в мен и ме изпратиха на въвеждащо обучение в София във фондация „Воден път“. Те се занимават от доста години с тази дейност. Дадоха ми първи стъпки и започнахме работа с децата. Това стана преди 6 години и половина и оттогава не сме спирали да работим.

Трудностите не са 1 и 2. В началото, като започнах да се занимавам с децата със специални потребности, не знаех как да общувам с тях. Просто в началото ги наблюдавах, гледах техните реакции и аз се ръководех от тях. Малко по малко се сближавахме с повечето деца. При някои беше по-бързо, при други траеше 4-5 месеца, но мога да кажа, че с всички деца съм се сближил, независимо от проблема, който имат. Дори деца с тежък аутизъм, които трудно допускат други хора до себе си, мен ме допуснаха. Децата с Даун са по същия начин – трудно приемат някой човек извън семейството да им е близък. Минава време, виждат, че не хапя, не съм страшен : ))
Естествено, с всяко дете се работи индивидуално, общува се по различен начин. Аз се опитвам да общувам на техния език, правя техните номера, за да мога да се сближа със съответното дете. След това започваме същинската работа, като по най-бързия начин ми се иска децата да се научат да плуват, но процесът е много дълъг – при някои се проточва с години. При някои се случва от втория, третия опит.

Когато започнахме да се занимаваме с това в Габрово, бяхме не повече от 5-6 човека в България. В София вече на доста места се предлага лечебно плуване, фондация „Воден път“, Паракидс, в Спортната академия също; при нас в Габрово, Пловдив, Русе, Пазарджик. Има вече в доста от градовете, но когато започвахме, се брояхме на пръсти.
Ставаме все повече, което е добре. Когато сме на състезания, децата са по-голяма бройка, както и клубовете. В началото бяхме 3 клуба, които излъчвахме състезатели, но малко по малко се разшириха нещата.

Може би бяха 7-8 деца в началото. Доста тежки случаи имаше – както ментални, така и двигателни. Постепенно броят им се увеличи до 40 деца.  За около година с мен работеше и един колега, който ми помагаше с още около 10 деца. За съжаление той замина за чужбина и се наложи да поема част от неговите деца. Така че около 50-ина деца в Габрово плуват лечебно. Доста са и има още желаещи.

От цялата област идват. Имам едно детенце от Севлиево, едно детенце от Трявна, три деца от Дряново, от близките села има деца. От цяла габровска област идват.

Най-голямото дете наскоро стана пълнолетно, но продължава с плуването. Най-вероятно няма да участва в състезанията, защото те са до 17 г. Може би по-нататък, ако направим някакви групи за възрастни, защото той вече е възрастен човек. Това е първото дете, което е пораснало толкова и то пред мен. Бил е на 12 г., когато сме започнали, даже на 11. Заедно с децата растем и ние… или по-точно ние побеляваме, расте самата организация.

Има специален подход. Работата с тези деца е специфична и затова тренировките в началото, независимо какво е детето, са само индивидуални. Останалите треньори работят повече в група. Моята идея е малко по малко индивидуалните занимания да преминат в групови, да се уеднаквят нещата, както се и получава. Целта на сдружение „Равен старт“ беше да направим една водна рехабилитация.
Децата се научиха да плуват самостоятелно и са изключително добри плувци, покриват нормативи за спасител. Просто са страхотни.
Но определено тренировката за едно дете със специални потребности е много, много по-различна, отколкото тази на останалите деца. 

Разбира се. Това са си моите деца и не ги заменям.

Всички деца ми казват Жоро, няма значение колко са големи. Има някои, които ми казват и тренер. Някои ми казват и господине.

Да, беше изключително трудно, защото наистина се борихме срещу бързея. Течението беше много силно, на моменти ни отнасяше, ние се завръщахме пак.
Но се преборихме и от известно време се работи много добре. Имаме подкрепата на самото училище, където провеждаме тренировките.
В началото беше много трудно – не само с управата на училището, но и със спасителите, които бяха там, защото по някакъв начин не допускаха децата. Децата от аутистичния спектър са хиперактивни, издават определени звуци, не понасят шапка, бански – получавали са се неудобни ситуации, правили са ни забележки. Но малко по малко приеха децата и в момента им се радват. Никой не е казал и думичка, че някое дете плаче половин час по време на занятията, защото имаме и деца с много тежки увреждания. Просто не разбират самото си състояние и плачат, но с времето и това ще отмине.

Случвало се е, да, защото ги е страх някое от децата със специални потребности да не би да навреди на техните деца по някакъв начин.
Имах едно детенце, което е страшно любвеобилно и просто ходеше към тях и им се радваше, а тях ги беше страх. Не знаят, не го познават и тогава майките прибраха децата си. Случвало се е, но преди време. Сега сякаш хората станаха една идея по-добри, децата се приемат.

Децата със специални нужди са деца като всички останали. Искам да ги науча да не се притесняват от своя проблем, когато могат да го осъзнаят, тъй като има деца, които са затворени в себе си и няма как да им се обясни. Да бъдат като останалите деца, да са наравно с тях, да се забавляват. Да бъдат пълноценни граждани.
И най-вече да се научат на ред и дисциплина. Мога да кажа, че моите деца са изключително дисциплинирани. Като цяло децата със специални потребности са много по-дисциплинирани от децата в училищата.

На любов. По различен начин, на любов. Да обичам и да оценявам всичко, което правят и да се радвам на малките неща. Няма как да направим голям скок, без да направим първо малък.

Най-голямото ми разочарование е, че прекалено много се доверявам на хората. А не всички заслужават доверието ми.

А за победата  – всяка една малка крачка напред е голяма победа. Всяка една мъничка крачка.

Децата израстват пред мен, затова казвам, че са си моите деца. Най-малките са на 3 г.
Много са случаите. Има деца, които насила са идвали на басейна, само и само да получат някаква терапия. Сега тренират с огромно желание и не биха заменили плуването за нищо. Това много ме радва. Значи съм ги научил на нещо и съм ги привлякъл към спорта.

От около 4 години участваме в състезания за деца със специални потребности, като неизменно печелим медали, но не медалите са най-важните.
В момента 10 деца плуват състезателно, дори на международни състезания сме участвали. Последното ни участие беше през септември в Сърбия – Belgrade Open 2019. Сърбите бяха организирали голямо състезание за хора със специални нужди, като ние се представихме с плуване, имаше и от останалите спортове – лека атлетика, футбол, волейбол, баскетбол на колички. Спечелихме 10 медала с 6 деца – 1 златен, 4 сребърни и 5 бронзови медала.
Страшно съм доволен от децата, защото лятото 3 месеца не са имали никакви тренировки, пътувахме 7 часа от Габрово до Белград, пристигнахме буквално 1 час преди състезанието и децата се представиха невероятно. В моя автомобил се возиха 4 от децата и беше много голям купон в колата. Аз ги уча и на дисциплина, знаят, че при мен номера не минават.

През април бяхме и в Гърция, където за първи път попаднахме на страхотна организация, която беше с всички изисквания за Параолимпийски игри. Имаше светлинни табла с изписване на имената на състезателите, времена, дори и дисквалификации. Спечелихме доста медали, децата останаха много доволни от представянето си.

При всяко едно от тях има изключително израстване. Не само спортно, но и емоционално. Просто си съзряват. Повечето от децата ги знам от преди 6 год. като някакви хлапета, а сега вече са юноши.

Аз съм доволен, когато детето направи нещо, което не е можело преди. Доволен съм, когато едно дете го е страх от водата и то влезе в нея. Доволен съм, когато детето си потопи главата за първи път и не се задави. Доволен съм, когато размаха ръце и направи 2 метра. Това е огромно постижение.
Малките крачки всъщност са успеха.

На басейна съм 3 пъти седмично, от 16:00 до 19:00 ч – сряда, четвъртък и петък. В другото време съм кинезитерапевт в един дневен център за деца и младежи с увреждания – занимавам се със суха рехабилитация.
Правя и доста други неща – примерно водя курсове по масажи. Работя и към един комплекс за социално-здравни услуги в Габрово по проект – там съм на граждански договор. Там ходя няколко пъти в седмицата – пак рехабилитация и консултации. 

Всъщност се занимавам и с 3 деца с Даун по проект на „Промяната“ – „Живот  със синдром на Даун“. Нещата с тях вървят много добре. В началото някои от децата не искаха да влязат във водата, сега влизат с широка усмивка. Някои плачеха – 2 месеца беше непрестанен рев, сълзи, сополи – направо беше страшна работа, вдигахме целия басейн във въздуха. А сега се смеят и питат: „Къде ще ходим? При Жоро да плуваме!“ и показват вкъщи как плуват. Става въпрос за 4-годишни дечица – 2 малки момиченца на 4 г. и едно момче, което е на 9.
Търсили са ме също от други градове за консултации, но физически нямам възможност да поемам дори частни консултации. Няма къде и кога да ги направя – от 8 до 8 съм плътно зает.

Не. С плуването се чувствам в свои води – буквално и преносно☺. Там разпускам с децата, те ме зареждат.

Плуването учи на дисциплина, както всеки един спорт.
Въпреки че е до някаква степен индивидуален спорт, ние сме един отбор. Радваме се на успехите на всяко едно дете. Някой ако успее да влезе във водата, всички му ръкопляскат. Ако успее да направи няколко метра сам, всички се радват – и деца, и родители. Голяма част от родителите присъстват и на тренировките.

Водата не е голяма стихия. Водата е най-голямата стихия. Пожар може да се изгаси, но водата няма как да се спре. Аз съм и воден спасител, бил съм на басейни, на море. Имал съм случаи, в които е трябвало да се намеся, за да спася човек… с водата шега не бива. Трябва да се подхожда с огромно уважение и внимание към нея, но ако ни е страх от водата, няма как да се научим да плуваме. Поне не веднага, процесът би бил дълъг.

Плувам заедно с децата.
Не само от водата трябва да се преодолее страхът, а по принцип, за всичко. И за карането на колело, и за карането на ски – за абсолютно всичко. Страхът е котвата, която трябва да се откотви, за да тръгне корабът.
А мен няма как да ме е страх от дълбокото. Колкото по-дълбоко, толкова по-добре.

Парадоксът е в това, че хората, които имат някакъв проблем, остават неразбрани, отхвърлени и трудно се вписват. Дори самата среда в повечето случаи е много недостъпна. Басейнът в Габрово също не е пригоден за инвалидни колички, има много стъпала, които трябва да се преодолеят.
Имах един случай преди 3 г. – едно дете, което беше с мускулна дистрофия, нямаше как да го качим по стълбите, за да може да дойде до басейна. Това е изключителен парадокс. Насълзяват ми се очите само като си помисля за този случай.

Като цяло трябва да имаме повече търпение. Те невинаги могат да се изразят правилно, невинаги могат да подберат точните думи, с които искат да ни кажат нещо. Затова трябва да имаме огромно търпение към тях, да ги изслушваме, ако не ги разберем, да ги помолим да повторят. Те също имат чувство за хумор, трябва да ги развеселим по някакъв начин. Всеки е индивидуална личност, не са под един общ знаменател  „хора с увреждания“, те са като нас. Със същите потребности, със същите хобита дори. Те също обичат музика, обичат да ходят на заведения, обичат да общуват, имат своите теми.

В момента не заменям децата за нищо, каквото и да е то. Моите деца са си мои деца.

От клиповете, които съм гледал в интернет, доста сериозно се работи в тази насока и то не от скоро, а от години. Ние сме още прохождащи във водната рехабилитация. При нас в България преди много години имаше лечебна физкултура във вода, но сякаш тези неща изчезнаха. Не знам дали ги провеждат още в някои от останалите санаториуми, но ние с децата имаме нужда от нови методи, които да използваме, за да подобрим тяхното състояние.
В чужбина се използват повече уреди, имат си лифтери, които свалят неподвижните хора в самата вода. Доколкото знам има само един в цяла България (в Левски Спартак, София) и беше направен по проект преди години. В чужбина има пътечки под водата, което ние не сме го и чували дори.

Обичам да ходя за риба, да съм сам със себе си на тишина – сред природата, при водата, на язовира. Това е спокойствието и честно да си кажа, релаксирам на басейна с децата. Там ми е наистина отдушникът. Какъвто и да е бил денят, като отида с децата на басейна се чувствам най-добре.

Два филма мога да посоча. Единият е „Жега“, другият „Лице назаем“, за любима книга бих казал „Ангели и демони“.

Да, имам едно детенце. Скоро ще стане на 6 години. Калпазанин голям. Пробвал съм да го науча да плува, но той ми е най-трудния ученик. Даже искаше с ръкавелите да плува на басейна, казах му, че не може. Другите деца са свикнали на дисциплина.

Да бъде отговорен, да бъде добър човек, да бъде дисциплиниран, да помага на хората в нужда. Той го прави, защото е израснал с деца, които имат някакъв проблем в развитието – приема ги за равни, играе с тях. Когато започнах да се занимавам с тази професия, той току-що се беше родил, 2013 г.
През годините излизаме заедно с децата, извън регламентираното време, по детските площадки. Искам да приема всяко едно дете като равно.

До миналата година имаше някакво финансиране, бяхме по проекти, които основно бяха от дарения, но намаляха и изчезнаха. Наложи се да се въведат такси за самата рехабилитация. За някои хора са символични, за други са доста. Става дума за едни 20 лв. на месец. До миналата година беше напълно безплатно, дори самото сдружение поемаше картата за басейна, която беше в рамките на 120 лв. на месец. От тази година хората плащат карта и такса… не ни беше много приятно да направим тази промяна, но нямаше как.

В близко бъдеще очакваме да стартираме плуването – в началото на ноември месец започваме пак с реабилитацията, с тренировките.  Басейнът лятото не функционира, защото се намира в училище, което не работи, няма поддръжка. Очакваме да се включат още 3-4 нови деца.
В края на ноември месец ни предстои едно международно състезание тук в София, ще бъде в Левски Спартак. То е трето Международно състезание по адаптирано плуване и вече става традиционно. Две поредни години Кубрат Пулев награждава децата, миналата година беше Тервел Пулев. Петър Стойчев предните години също беше там. Децата са много щастливи.
Като цяло участваме на много състезания. Май месец се провежда едно традиционно състезание. Миналата година го направихме в Габрово – беше трето поред; тази година се проведе за четвърти път в Пазарджик.
Да се надяваме, че другата година ще има финанси и ще се направи в някой друг град. Една такава организация е много тежка и трудно се получават нещата. Няколко месеца събиране на информация за самите състезатели, правилно разпределение на самите серии, за да се получат равностойни плувания; разпределянето по възраст и диагнози е задължително. Но трудът си заслужава, определено.

Във Фейсбук – Сдружение Равен старт, но има малко информация там. Качва се някаква, но не е чак толкова много. Ние и не държим на показността.